Copyright © Всички права запазени | Модел на Colorlib
Рила. Живата планина
Когато оставиш мислите, донесени отдолу; вътрешните гласове отдолу; картините, думите, всички шумове и познатите усещания, освобождаваш от всичко това пространството, в което в теб да влезе планината. Това е състояние на вътрешно и външно мълчание; състоянието на дълбока медитация под повърхността на планинското езеро – там, където водите са недокоснати от вятъра. В своите планински фотографии Любомир Розенщайн запечатва пейзажа отвъд пейзажа и формите; прониква в незаетите пространства на съзерцанието и ни води към светлата сърцевина на свещената българска планина. Изложбата е и вик за спасение на планината Рила, над която с новопланирания мегапроект „Дестинация Рила“ отново тегне заплахата да бъде превърната в гигантска строителна площадка; в бетонирана, насечена площ; в угаснала, мъртва географска територия
Дърво от вечност
Ден след ден, докато търсех дървото преди началото на делника, започвах да разбирам, че тази вековна липа се превръща за мен в нещо много повече от красива корона и интересен силует, фотографски обект. Тя ставаше моя мост, средство за общуване с дълбините на земята, където са и нашите корени, и с безкрайния простор на небето, към който, и без да си даваме сметка, всъщност така се стремим… В тишината на изгревите това вековно дърво започваше да ми говори… По-точно – аз започвах да се уча, да свиквам да разкодирам, да разбирам неговите послания. И постепенно осъзнавах, че то е Някой, с когото мога да помълча. Някой, който винаги е там за мен и има на разположение цялото време на вечността. Някой, на когото мога да се опра. Някой, при когото мога да отида без колебание в трудни и неспокойни моменти за да получа утешение, умиротворение – и да се върна към себе си. Дървото беше мост към вечноста; мост, по който да премина във всеки момент, в който съм се загубил – за да вляза във връзка със силата на корена – и на неизкоренимия, неукротимия, неуморимия стремеж към висините. Да намеря пътя обратно към енергийното пространство, където принадлежим като човешки същества – в непостоянното равновесие и непрестанното движение на границата между земята и небето.
Планетата на щастието
„Те идват всяка пролет с моменти на тихо величие. Тънките, крехки стъбълца на гълъбовите оченца пробиват сплъстената шума на зимата и с цялата решителност на безбройните малки сини слънчица преобразяват гората. В отблясъците на пролетните води започва да цъфти магнолията. Минзухарите събират като фунии светлина чрез почти прозрачните си цветове и превръщат скрежта по земята в роса, която събужда на свой ред толкова много различни други цветя… Толкова много земна красота… която всяка сутрин е готова да приеме безусловно слънцето и небето, и да върне към космоса неговата живителна енергия, преобразена в изобилие от цветове, удивителни отенъци, ухания, нюанси, багри… Всичко това се случва и днес на нашата планета. Може би пропуснати от погледите, може би незабелязани в пелената на делника от измъчените ни в тревоги и страхове души, милиарди и милиарди малки пратеници на тържеството на живота отправят всяка сутрин към нас упорито, неуморно, неизменно, постоянно в светлите сезони на годината своето най-светло и радостно послание, година след година. Малките знаци на светлината. Можем ли да чуем гласовете им? Може би всяко дори най-незначимо цвете има своята най-значима мисия – да ни напомня, да нашепва, да доказва и уверява, въпреки нашата несигурност, че все още сме тук, на планетата на щастието.“